“МОМЕТО” СТАВА МОМА
—Е, от колко пъти като ти я каже я запомниш?—запитахме ние.
—Еднъж като ми я каже, я запомним. Запомним я, оно тогай ми е по връзвал акъло и съм си помнила, и ме е интересувало.”
Линка пеела от дете заедно с братовчедка си Менка, с която си другаруваха и пееха заедно чак до смъртта на Менка през 1986 г. “Нали сме си братовчедки, бащите са ни брайкя, гласовете ни се многу с’ ождат. Тя беше по-млада от мене, ама доде си мома беше, и аз и бех женета, и у орото, ако се фанеме да пееме, тя ќе си дойде при мене да си пее, и я сос нея. И после тя се ожени у ма’алата, туку близко си беше. И най си се дириме нещо—нещо, она има да си се ожали, дотърчи при мене, нещо я имам да се пофалим, търчим при нея. И така е било! Така със нея сме си най-много живували, най-многу сме си пеяли заедно. И най си можехме заедно да си пееме. Двете га си пееме, ние го така изпееме, що туку не знаеш кого си, кога си отвориме устата, та—та кога спреме, та кога почнеме! Некакво така еднакво сричахме, една . . . А, бе, нема що! Най-добре с нея пеехме.”
Баба Линка си спомняше как баба Менка като момиченце дошла при нея да се учи да играе хоро. Линка пеела с по-големия си брат Борис, който свирел на тамбура. “И Менка дойде у нас да се учи. Той [Борис]—да свири, аз да я учим да играе оро. А аз нещем, викам: “Нема да те учим! Научи си се сама! Аз съм си се сама учила, мене никой не е учил!” “Айде ма, како, айде ма, како, айде!” Добре, ама нана ме еднъж плесна за това, стана и ми ушлепи един шамар! “Айде, сега ќе се фанеш тука и ќе играете, ќе учиш Менка да играе!” И аз почнах да играя. Малко си поизтрих сълзи така . . . “А сега да пеете двете, и да играете! Да видим можете ли мелодията да фанете. Както аз свирим със тамбурата, вие требе след мене веднъга да земете—такто.”
Но Линка имала и други приятелки и дружки, с които пеела, особено през моминските си години. Най-добрите й приятелки били Николица и Гергинка, красавицата Гергинка, която умряла млада при раждането на второто си дете. Имала и две по-големи братовчедки, които обичали да пеят с нея. “Като отидеме на орото, я съм най-малка мома. Така, ама големите моми ме търсат, да пееме. (2) Аз извиквам, две големи моми (две братовчедки имах, вуйчови щерки), те: “Ела, Линко, ела ти със нас да пееш, ’ного убаво пееме!” Я знаех песни. Мойо баща ми ’ного хубави песни казваше, такиви дъ-ъ-ълги Маркови песни—като закажем една песен, половин час пееме.”
Тези деца отраснали в годините на мизерия по време на Първата световна война. “Аз когато съм била мома, беше мизерия баш като сега какво—ми каза баба Линка през 1990. —Тогай беше война. И беше толку немотия—голи, боси бехме, немаше що да обуеме, нема що да облечеме . . . Ама те, за нас младите си е било весело, ние не сме го много почу’ствали. Това старите са си го най-влачили немотията, ние си пееме и си играеме, не е ни много грижа. Ние си па излезнеме, па си оро направиме, па си пееме, па си . . . Тука съм си закърпила на ръкаво, една кърпка съм си турила, опрала съм си го бело, пременила съм се—и си играем оро. Ама и другата е до мене също. Не е и тя напременета. По-рано—то немаше дрехи. Не се пременуваме какво сега, що си направиш и си го облечеш. Чуваш! Една дре’а ќе ’а чуваш до три годин за нова само—на Великден, на Коледо, на така, и на некой по-официален празник. А иначе си така обикновено, пранки дре’и облечеш си у неделя.
И си се збереме момите и си отидеме на оро, пееме си . . . На площада, ама то не беше тогай площад, беше един каменяк, съпиняхме се доде играеме оро, съпиняхме се . . .
—Това неделя ли беше?—запитах аз.
—Във неделя, след черква. Кой си иде у черква, иде и си се върне, и си хапне дома, и си тогай вече е секи свободен. Играеме си, пееме си, играеме си, пееме си . . . Имаше един деда Лазо Матеин, он с гусла свиреше. По едно време той дойде, момчетата го черпа’ по едно вино там и той почва да свири. Свири, свири, свири, ние играеме, докато се умориме и огладнееме. Си дойдеме дома та хапнеме нещо, що има, па и секой си чуваше стока нещо, крава нещо—ќе си дойдеме дома да си прибереме стоката—крава ако има, да ’а издоиш, да си прибереш, да си дървца приготвиш за огино. И па се запътиме! Събираме се некаде па така по махлите моми и невести, събират се, пак си играеме оро, пееме си. Войната си е некаде война, ама ние—хората си живеят. Така кой има близки на фронто—мислиме ги, нали, мислиме ги, мислиме ги, какво ли е, що ли е . . . Аз имах брат на фронто тогай. Три месеци немахме ни писмо, ни нищо, ние сме кахърни, боиме се. Той си имаше тука, едно момиче си беше харесал, тя си го чакаше. И той дойде и през войната се ожени. Дойде и си я доведе, и си ойде па на фронто. И го нема, нема, нема, нема—два месеци. Ни писмо, ни него. Ние вече тогава изпаднахме във паника. И по едно време си дойде, направихме свадба, и па си отиде. И си остави невестата при нас. Това беше най-страшните така денове за нас.”
Младежта имала и други развлечения освен хорото, например ходенето за вода. В Бистрица като в планинско село имало много кладенци и чешми. Баба Линка споменаваше кладенеца в техния двор, едно изворче по-нагоре от къщата, Бялата чешма накрай село, близо до мястото, откъдето вадели глина за подници (плоски глинени кръгове, използвани при печене на хляб и др.), Терзийския кладенец в долната махала и други. Някои с чучурки, някои “без чучурка, без нищо, така си гребеш със канченце, сипваш си у стомната, гребеш си, сипваш си, доде наплъниш. хПа друго след тебе, и така. На нас на младите не им йе по-интересна водата, ним им йе по-интересно развлечението! Там се сберат моми, ергене—казваме, смеем се, може и да пееме, може и оро да напра’име. Некои си, любовници, поотстранили си се натам, одат си отстрана, други си по-натам. Други се сбрали купом, казват, смея’ се, иха, оха! Ко-о-олко искаш веселба! Ами така е! Това ни беше развлечението, тогава немаше телевизия, немаше радио.”
По Нова година момите си гадаели за женитба с различни магически практики. В Бистрица не напявали пръстени, както в Драгалевци или други софийски села. (3) Имали други гадания: “Първио залък, що ќе отчупиш да апнеш на Василевден, така беше за момите, ќе го извадиш из устата, ќе го туриш у пазвата. Ќе спиш с него. Със кого сънуваш таа нош, за него ќе се ожениш. Ужким! То не е истина, ама така, това!
И ќе земеш да си съпасеш коланката и ќе ’а препречиш през вода некоа, ако има близо рекичка нещо, водичка, ние сме имали баш таквая баричка пред портата, та могло съм да турим коланката. Пущим коланката през барата, и наречем: “Със кого минем по тоа мост, за него ќе се оженим.” После го прибираш коланката и кого сънуваш, за него.”
Младите хора не пропускали случай да се събират и да общуват. През Русалската седмица (седмицата след Петдесетница, която обикновено се пада в края на пролетта) правели глинените подници, върху които печели погачи и баници. Тази работа, по време на която всички се изплесквали с глина, била придружена с най-различни веселия и щуротии. Лятото било период на усилена полска работа, а по жътва много моми от Бистрица ходели да жънат и в по-ниско разположените села, където житото узрявало по-рано. Разбира се, това водело до запознанство с други млади хора . . .
На Разпети петък по традиция ходели на пазар в София. Тогава ставал най-големият пазар в годината, на който идвало младо и старо от всички софийски села. Голямо и тържествено събитие бил ежегодният селски събор, който във всяко село се правел на празника на местната църква или манастир—в Драгалевци на Петдесетница, в Плана на Св. Дух, в Бояна на Св. Пантелей, в Бистрица на Илинден и Петковден в манастира “Св. Илия и св. Петка” и на Рождество Богородично (“Малата Богородица”) в манастира в Мали дол.
Есенно време след края на жътвата момите започвали да се събират на седенки (на които, то се знае, идвали и ергените . . . ). На светлината на мигащите видалета (газеничета) те предели, бродирали и плетели чудните дантели, с които излизали на хорото. Дори през онези години на мизерия по някакъв начин намирали конци, за да изработват разкошни дантели, които се подавали под тежките им сукмани от под коляното до петите. Момите си съперничели и не показвали ръкоделията си в пълния им блясък чак до Коледа или Великден, когато излизали с най-новите премени. Чии ръкави са най-хубави? Коя е изплела най-красивата дантела, коя я е украсила най-изкусно със ситни мъниста, пайети или дребни монети? “Е-е-е, на седенки па пееме, пееме, пееме, момчетия надойдат, секи си наседне, седне до—която си е аресал, плетеме си, предеме си, работиме си. Момчетията си седат, ца-а-ала нощ си седиме и си работиме и си пееме! М-хм, до сутринта, докато колко си т’ку искаме, до тога мо’е ’а си седиме.” “А след това ще спиш през деня?”—запитах аз. “А, спиш! Ако имаш възможност, ќе спиш, ако немаш възможност нема ’а спиш, ама . . . И се си мислим: “Нема д’ идем довечера на седенкя, не. Много ми се спи ’неска!” Па си т’ку дойде вечер, айде па! Айде па на седенкя!” Ако имало някоя открадната или пристанала мома, цялата седянка отивала да я види. “Ей, таа украднали от седенкята!” Мома некоя. Баща и майкя я не дават, ама я откраднали. И вече по-о-ойдеме, джумбала и ние: “А д’ идеме да видиме, а д’ идеме при беганицата! Радва ли се, не радва ли се . . . ” Дигнеме се целата седенкя, идеме при таа мома, що са завели там. Тя вече се казва беганица.. Не годеница, а беганица. Айде, сите ойдеме там, она си се . . . Турили я под кандилото, та се укимрила. (4) Нейните ели са дошли, ели не са, па ако дойда’ нийните, па ’а не дават, па дигат гюрунтия, па кмет доводат, па стражари доводат, па да ’а изведат, па—на многу места я изведат. Бащата вече надвие и си я изведе. На многу места тя си се опре, ако си аресва, па неще да си иде и си остане.”
Колко ли се е наслаждавала Линка на този период от живота си! “Бех мома, бех—такваа, малко палава мома! Млада още, ергенете ме гонеха, залитат ме оттук, оттука. Мама ми се кара, побива ме некой път, с некой ергенин на пъто. С една пръчка като ме зафиска . . . Ама можех да пеем. И като излезнеме на орото, то тогава така беше—немаше музики, немаше театър, немаше кино, немаше накъде да си напра’име развлечение младите. У празник, щом дойде празник, щом закусиме, къде десет часо ние се отправяме къде орото. Премениме се, големи тантели, по една китка от страни затъкнеме. Кое те момче ареше, ќе ти земе китката. Знаеш вече, ќе ти е кандидат!
И ергенете ме залитат, залитат. Я съм млада още! Един ме сакаше, я го неќем, оти е много дебел, гнусим се от него. Друг ме един сакаше, неќем го, не е убав. Имаше един стар ергенин, много по-стар от мене, може би десет годин’, може би повече години е бил по-стар. Отслужил ергенин си беше. И он ме сака. Купуваше ми много неща. Купил ми една гримня стотачета. Имаше тогава едни гримни, се викаха стотачета, такви от пари напра’ени, от сребро. Купил ми една брошка. Я приех най-напред, сичко зимам, ама за него никога не съм мислила, ќе ќе се оженим. Само го лъжем, оти ми купува едно-друго!
И ме открадна од орото! Фанаха ме от орото два-троица ергене негови приятели, айд’ у неговата дома. Добре, ама аз, за да не ме кандардисват много и да ме обикалят жените, после па и—казват, ќе па и магия знаяли жените, та те ’магьошат да останеш. И така направих, мъдрих се под кандилото—нали, като доведат мома, под кандилото ’а турат да се мъдри.” (Като я питахме “Как се мъдриш?”, баба Линка показа как седяла с наведени очи, преувеличено сериозна, и веднага се разсмя.) “Само ќе нема да се смееш, малко си се намусила така. И доождат жените от ма’алата, дойде той, избраннико ми: “Нали нема да си отидеш?” “Нема, нема, нема, нема!”
Като дойдоха нашите, брат ми и баща ми, и кмето довели. И тата разкара така ората: “Я се разстъпете малко да видим! Ти моме, чумавице, зорле ли те доведоха или сама дойде?”
“Зорлем.” [Със сведени очи и половин уста]
“Ќе си идеш ли със нас?”
“Ќе си идем.” [По същия начин]
“А пред мене!” И я си тръгнах. И си ойдохме.
Мина се една година, па ме откраднаха за същото момче! Заведоха ме троица момчетия и викат: “Сега, ако мислиш да си излазиш, си знаеш ние що ќе ти правиме! Ќе те напраиме да не можеш да излазиш!” И я се уплаших вече, видох, че сега вече може да се напече положението. “Къде ќе излазим?! Я еднъж съм излезнала, сега нема да излазим! Това е вече!” И майкя му (тоа мъж немаше баща, имаше само майкя), майкя му си дома беше, доожда, цаливам й ръка, сичко . . .
Тогай дойде брат ми и снаха ми. Брат ми беше горски. Със пистолет. И па със кмето. “Какво, Лишо?—Лишо ме викаше, Линда. —Какво, Лишо?! Ти па нещо са те откраднали? Как може така?”
Викам: “Одде да знам? Откраднаха ме.”
“Е—ќе си търгнеш ли с нас или ќе седиш?”
“А! Ќе си идем!” Търгвам си. Добре—ерѓене като се нафърлиха, държат ме. Не дават да си излазим, добре, ама брат ми като извади пистолето и като гърмна е’нъж във въздух и вика: “Я направете път на момата да си излиза, айде!” Разкараха се веднага.
И така, дойдох си пак. Ама аз па го лъжем тоа ергенин! Он се върти по мене, и аз—дете, толко ми е разбирала главата! Така пет- шеснаесе’ години да съм била . . . Па му давам повод, па си стоим с него по улиците. А по едно време като се нещо разсърдих, я—там, у една улица има Бановец—стоехме, я се разсърдих и като му метнах там какво ми купуваше, викам: “На ти гримнята, на ти брошката, не ми требе нищо! И се махай оттук!” И вече почнах да бегам от него.
Ама пък за тоя, що съм с’ оженила, той вече се наъврта окол’ мен, а я съм още млада. Аз него си най аресвах, ’ма мама и тата ме не дават ич, оти са много сиромашки. Толко са сиромаси, що с трън да закачиш, нема що ’а завлечеш! И пет сестри има, само той е мъж. И свекор и свекърва. (5) А па къщата им се паднала. Мама вика: “Моме, моме, като ќе ойдеш, моме, ќе падне къщата ќе те връзтисне. Къде си полетела по това момче, нема ли други момчетия, па и коя беда си още! Още си мънинка!” А я викам: “Като сиромаси, та що, момчето ’ли е богато!”
Но преди да се омъжи за Цветан Гергов, когото харесвала най-много, Линка имала и други приключения.
“Га бехме моми, на Разпети петок, пред Великден тоа петок, непременно секой ќе иде на пазар. Млад човек. Даже и стари—на пазар у София. Ќе се напремениме, ќе се нагласиме вече, кой у що си е направил, момите се контиме, контиме, гласиме се. Така, малко си докараш лицето малко, червенко, и пудра. И едно кошниче земеш на ръка, у нещо, нещо да си купиш, да си сложиш у него—немаше мрежи, немаше нищо, не знаеш у що да сложиш багажо. И идеме на пазар. И там имаше една улица, се казваше “Леге”, още си я има, ’ма сега се иззастрои. Тогай така имаше едно—като площадка така, празно, нанаокол със еврейски бараки, дуйкянчета таквия. Еврее продаваха, се: “Ела си го тука! Ела си го тука, че ти продадем това!” Тоа те вика от тука, оня те вика друго, оня . . . ”
Нека тук поспрем и опитаме да си представим, как ли са изглеждали
надошлите на пазар хора, пременени по случай големия празник.
По онова време тежките, домашно изработени вълнени
сукна (широки сукмани от много дебел вълнен плат)
вече излизали от бита, но някои все още ги носели. Били черни или
тъмносини (боядисването в синьо било по-скъпо и трудно), богато
украсени с орнаменти от гайтан—по шевовете бял
(обтока), а по ръба на полите черен
(ойми). Баба Линка ми е казвала, че едно време при
боядисването в тъмносин цвят използвали човешка урина—някоя си баба
Гюра Крушкина владеела тази техника. За да не хабят излишна боя, първо
ушивали дрехите и след това ги боядисвали. Домашно изпредената вълна
се изтъкавала на четири нищелки. Този плат носели на тепавица, където
го степвали на бало. Когато платът бил готов,
викали у дома шивач, който шиел за цялото семейство—за един сукно, за
друг менте (връхна дреха без ръкави, отворена
отпред, украсена с ойми като сукното), за мъжете
чешире и тъй нататък. Понякога шивачът кроял и шиел
по цял месец само за едно семейство.
“А перяхте ли сукната, като бяха толкова дебели?”—запитах аз. “А!
Сукната си переме! Сукната си е, од наше бало си е било домашно. Нема
страшно! Носиш го, носиш, опереш си го. Изгладиш си го. И ние—по
едно време немахме ютия! Я като го сплатим и го турим под чергата, под
мене. Като сплатим го, намокрим, малко го така навлажним и го турим
под чергата и легнем, а ютре като станем, оно като дъска станало!
Нагласило се!”
През този период от Линкината младост, отчасти понеже нямало достатъчно
вълна, тежкото сукно било заменено от по-лекия и по-тясно скроен
литак, ушит от по-тънък и нетепан вълнен плат, често
пъти украсен с ойми и разноцветна бродерия по полите.
Под литака носели кошуля—бяла риза с богата бродерия
по ръкавите, в която преобладавал червеният цвят. По времето на
Линкината младост слагали и петънца от други цветове, когато имали под
ръка разноцветни конци—сини, жълти, зелени. Всичко това се работело на
светлината на газениче. “Па и трудно много се работеше това! Това е
млого съртеница да шиеш!” Към ръкавите и полите пришивали дантели—кога
по-тесни, кога широки цяла педя и повече. “Като работиш, то се вее,
вее, вее, вее, вее . . . ” Момите сплитали косата си на плитки, върху
които понякога пришивали дребни монети, а по времето на Линкиното
моминство носели и пуснати коси, превързани с панделка ниско на тила.
Омъжените жени пък носели разноцветни шамии—една от малкото части от
облеклото, които не били домашно изработени, а се купували.
“Бех ти заказала за пазар. Там на пазаро, секи ќе иде—може, не може,
требе на Разпети петок д’ иде на пазар. Не може да не иде!”
“Пеша?”—попитах аз. “И там вече—пеша. Немаше превоз никаков. Сичко
пеша. И като отидеме там, некой се запознае некой другоселец, търгнат
си из градо заедно, поговорат си . . . Случва се и да се оженат даже.
Да си я заведат така, оттам да ’а краднат. Даже и мене еднъж щеха ’а
ме краднат, баш на тоа ден!
Я имах една сестра, она живееше у София. И я при нея повече си седим,
там. Поседим некой ден там, тука си поседим некой ден, у Бистрица. И
тогава излезнахме ние на пазар. И имах един драгалевец който ме
аресваше, де. А я го не аресвах, оти—църен малку беше таков. Добре,
ама те се наканили да ме крадна-а-ат. И, викат тия, драгалевчанете—там
имаше една механа, само драгалевчани си влазат у нея. А имаше па една,
само бистричане—Бежо Бежов, един евреин. И една па Драгалевската
механа, бай Трайко, бай Трайко, там па само драгалевчане
влазат—драгалевчане беха малко по-богати, ние сме по-сиромаси тука. На
улица “Позитано” беха и двете.
И—той решил да ме крадне-е-е. Збрали се момчетиа, збрали се женени,
млади мъжье около него. “Айде д’ идеме да се почерпим, айде . . . ”
Е, така ни поканили, със зет ми, сестра ми (представих ги там, ќе са ми
зет и сестра) какво да . . . Оттам вече, по нек’къв начин да ме
изведат и да ме заведат у Драгалевци. Добре, поседнаха ме там,
почерпиха се. Я видим, ќе нещо излазат, влазат, излазат, влазат мъжете
нещо. Добре, ама сестра ми излази еднъж до тоалетната. И чула, ќе
казвали: “Вие ше излезнете вънка, ние ше останеме най-после да плащаме
и момата ше е при нас, и щом като излезнеме, вие ’а фащате под ръка и
айде нагоре по драгалевската улица.” И кака дойде и ми каза. И тогай
зет ми, вече нему му казахме, а той вика: “Стойте. Стойте! Деца, сега
вие поръчахте, сега я по едно пиене ќе поръчам, па тогай ќе си одиме.”
Зет ми вика, ’а да ги малко заблуди!
А па я викам на кака: “Како, а д’ идеме да си купим едно-две кълбенца
гъркина за тантела? Аде д’ идеме!” Она вика: “Айде.” И ние земахме,
та излезнахме. Они ни пущиха сами! “Ќе се върнеме, сега ќе се
върнеме! Само ’а с’ купим малко гъркини и ќ’ се върнеме!” Излезнахме
и като се тутнеме, та си бегаме дома! И они после чекали, чекали, па
като ни нема, рекли на зет ми: “Бай Спасе, ти ни излъга!”
Он рекъл: “К’во съм ви излъгал, к’во съм ви излъгал? Нищо! Вие
черпихте, я черпих, пийнахме, седехме . . . ”
“Е, балдъзата ’а нема, и жената . . . ”
“Ама я не мога д’ и’ем се по них! Отидоха нещо ’а си купуват, може да
дойдат, може.” Добре, ама чекали, чекали, па като ме немало—отишли
си!
И така. После, през летото, идеха момите на жътва. По другите села.
Тука наш’то жито още не е узрело, а доождат ора, които имат повече за
жътва. От долните села, да речем Бусманци, Казичане, нанадоле тия
села. После у Драгалевци—ние ойдохме у Драгалевци за жътва. Така вече
аз съм мома, тогай вече съм по мома. (Я съм па и много мома била!) И
там, и той [същия] се се върти, върти, я се крием, той се върти, я се
крием. Ама имах един любовник (6) войник. Той дойде. А они като рекоха,
ќе го бият! Леле, па като чорбаджията го затвори у стаята вътре, па го
не пуска да излази, ’ма он йе войник, требе ’а се яви на проверка. Ами
сега? Той [чорбаджията] вика: “Нема никаква проверка! Никаква
проверка! Щом излезнеш, ќе т’ утрепат! Щом излезнеш, ќе т’ утрепат
тия!” И така го не пущи цала нош да излезне. А они се викаха навонка:
“Да излезне, да излезне войнико, да излезне войнико!” Ама той не го
пущи. Ке’а ’а го пребият зарад мене тогай, зарад една пикла!
И тоа войник, като отслужи войник, той отиде у вашата страна, у
Америка. Със посолството. Е, знаеш, колку ми се е молил да ме заведе
и мене, а я—акъл! Не исках! Не го обичах, не го обичах. Он не беше
лош, ама аз не го обичах.
И така. Завърте се едни други по-така състоятелни ора, имаше тука
по-богати. Завърте се един мъж, я него го па ич не аресвам, ама стоим
си и със него. Лафиме си—той па пратил годежари, със погача дойдоха за
мене. Така беше по-рано. Ќе ти ойдат със погача, ќе дойдат десетина
душ мъжье, и тогай вече, ако кандишеш, ќе им цаливаш ръка, ќе чупат
погачата. И—дойдоха, вечерта у темно. Ние сме си дома само мама и
кака (снаха ми), и една от приятелките съм си довела. Брат ми го нема,
’али ти казах, горски беше, тата беше с овците, на нивата си е. И сме
си легнали ние със мойта другарка, турили сме една рагожка оздол’ и две
черги, една постилкя, една завивка. И сме си легнали у нас. Беше
събота срещу неделя и така си спехме ту у тех, ту у нас. И—по едно
време се изчука на вратата, зе да се бърбори. Мама стана, вика: “Кой
йе, кой йе?”
Они: “Отвори ни, отвори ни. Отвори ни, ќе ни видиш кои сме!” Мама
отвори, запали ламбата. Я глей много ора, они навлазиха, навлазиха
мъжье: “Добър вечер, добър вечер, бабо Васило, добър вечер.” Я се
правим, ќе съм заспала, ама се сетих вече!
И като навлезнаха, мама вика: “Леле, леле, хора, защо сте дошли? А,
чумице, чумице, я стани я да ти кажем, ти си лъгала люѓете!”
А я се правим на заспала.
“Чу ли! Стай, годежаре са дошли за тебе! Стай, да те видат колку пари
чиниш!”
Я: “Що, мамо?” [С уж сънлив глас]
“Стани, стани да видиш, ора са дошли тук. Стани. Да ги не пъдим, ќе е
за резил, ама стани тебе да те видат. Коя беда си още. Па лъжеш ората
да доождат!” Кара ми се, кара, а я се гушим у другарката, викам: “Нема
’а стаеме! Нема да станем! Що па да станем?! Я не съм им заръчала да
дойдат!”
А мама вика: “Не лъжи, ќе не си им заръчала! Ти си им заръчала да
дойдат, да станеш да си ги посрешнеш!” И надигнахме се с мойта
другарка, така, какво сме си и дено одили, така, нема нещо ношници,
нема нищо. Надигнахме чумавите глави, станах.
Айде они викат—тоа, свекор що е, вика: “Земи дисагите [с погачата]!
Земи дисагите!” Я да ги земем. Я ги земах. Кака сложи, снаха ми
сложи паралията, сложихме погачата там. А мама вика: “Ич не вадете
погачата! Мъжете нема дома. Не вадете погачата, на си станете и си
идете! Тая чума, она не знае колко лъже и що й е скимнало. Коя беда
си да се жениш, дали знаеш да омесиш? Дали знаеш да опереш? Дали
знаеш баница ’а напра’иш? Станете, та си идете! Оно си само знае да
си се хихика по пътищата!”
Они викат: “Ние ќе го научиме сичко! Ние ќе го научиме.” Свекървата:
“О-о-о, ма-а-амината, мамината! Мама ќе си го научи да ми пере, да ми
меси, сичко!”
Викам: “Я никому не съм заръчала да дойде, да
станете да си одите!” Мама и она настоява. Они викат: “Не, ние
погачата нечупена нема да си носиме. Ќе ’а чупиме тука. Ќе си
говориме, ютре кога дойде баща й, па ќе дойдеме.” Е, добре.
Разчупихме погачата. Ракиица носат, вино носат, пийнахме си какво му е
редо. Е, сега, ако пиеш, ќе цаливаш на свекор и на свекървата рка.
Викам: “Не, я нито съм дала съгласие, я нито съм казала на некой да
дойде. Нещем.” Мама и она вика: “Не, не, не, не. Щом настояхте да
чупиме погачата, те ќе пинем по чаша ракия, ќе хапнем и ќе станете да
си одите.”
И така беше по-рано, като идат така за мома, она ако не даде никакво
съгласие, те остават я да размисли. Остават й пари. По сто лева ли ќе
да е, десет лева ли ќе да е, колко . . . Тогай са ми оставиле некакви,
я не знам двайсе лева ли е било, колко ли е. И до ютре ти ќе
размислиш. Ако станеш каил да отидеш, парите нема да им върнеш. А ако
не щеш, парите им по некой им ги пратиш. И станаха и си ойдоха. И ми
оставиха пари.
И я заранта щом станахме, викам на снаха ми: “Како, занеси им ги.” А
мама ми се кара, вика: “Ти ги лъжеш, моме, каква си мома ти?! Още нищо
не разбираш! Още не мож’ да се опереш, още не мож’ да ми омесиш, тука
да ми слушаш, ти се жениш!” Кара ми се, кара, ’ма я си се подсмихвам,
па млогу ме е грижа!
Добре, ама они почнаха да ме следат и те да ме влачат. Какво ме
влачиха вече два пъти! Ама я се се крием. Ка ги видим, ќе са се
сбрали некаква тайва около това момче, я бегам, вече фанах да се не
срещем с него.
Ама със мъжа ми, който го зех, със него си вече одех. Я бех почнала
осамнаесе години, мъжо ми (7) работеше у София. На времето той беше
най-учен у селото! А колко учен, завършил йе четвърто отделение и е
повторил за повече знание. Не че е останал, та е повторил, ама така,
за повече знание да добие нещо. Ќе по-рано от селата децата никой не
можеше да отиде у София по-нататика да продължи. Тук. Тука до
четвърто отделение, толку им е и образованието. И той, като повтори
четвърто отделение, стана веднъга разсилен у общината, а това беше през
войната. Предната война, не сега тая, Отечествена—предната война.
Така, и той стана тогай тука разсилен, та работи тука една година,
значи, раздаваше писмата, мъжете на фронто, и той писмата като дойдат,
ги раздава. Сутрин кат’ се назбереме пред общината, и той излезне, та
раздаде писмата.
Тогай—после он ойде у София на работа, у Трето мирово съдилище, беше
архивар. И тия що дождаха за мене с погача, те се гласат пак, па они
да ме краднат. А мъжо ми, като си дойде у неделя, вика: “Аз се
научих, ќе ќе те откраднат.” Джукови се казват они, прекоро им
Джукови. “Ќе станеш Джукова жена. Аз няма да те отамням. Така да
знаеш. Ако искаш мене да земеш—тръгвай с мене.” Я се подвоумих, па не
мога, па немам дрехи, па немам дарове, па това . . . А он: “Не! Ти
щом оттука сега се отделяш от мене, ти вече Джукова жена ќе станеш! Да
знаеш, ќе ќе те дебнат и ќе те откраднат!” И я се помотах насам-навам,
па тръгнах с него. Айде, навам, навам, не са ме влачили, я си одим
край него, доброволно съм си тръгнала . . .
2. Главните певици на хорото били момите, най-вече момите за женене.
Младите невести също пеели на хорото, но то все пак било място за изява
преди всичко на момите.
3. Всяка мома правела китка, на която завързвала пръстен или друго
украшение, за да я разпознае. Слагали китките в котел с вода и ги
оставяли да пренощуват навън. На сутринта ги изваждали една по една и
пеели обредна песен, чийто текст се състои от двустишия, често пъти във
вид на гатанка. Всяко куплетче придружавало изваждането на поредната
китка—по думите му гадаели, за кого ще се ожени момата, чиято е тя.
4. Във всяка българска селска къща имало една или повече икони и
кандило под тях. Настанявайки бъдещата невеста под кандилото,
семейството символично я поставяло под закрилата на светеца, изобразен
на иконата.
5. С други думи, животът на младата булка в този дом нямало да бъде
лек. Трябвало да се правят дарове и чеиз за петте сестри, които щели
да се омъжат и да отидат да живеят със семействата на мъжете си. А
Линка и мъжът щели да останат със старите хора, да вършат цялата
работа по стопанството и да отглеждат децата си сами, без подкрепата на
други млади семейства.
6. Баба Линка употребяваше тази дума в смисъл на влюбен, ухажор.
7. На това място от разказа баба Линка всъщност говори за бъдещия си
мъж, въпреки че вече го нарича “мъжо ми”.
БЕЛЕЖКИ:
1. Песните на хоро, както и другите многогласни песни, се пеели
антифонно от две групи певици, като втората група повтаряла думите,
изпети от първата. Текстовете не били твърдо фиксирани, а варирали при
всяко изпълнение на дадена песен. Докато втората група повтаряла
предишния стих, една от певиците от първата група (обикновено
водачката) казвала на другарките си следващия стих, тъй че песента да
върви гладко.